2 ден - 27.07 неделя Източно под вр.Манчо, Седл.Заврачица, покрай Ибър, по Каменити, Острец, Равни, яз.Белмекен, х.Смирненски 

През буря и градушка

          Сутринта се събуждаме на разсъмване. Задрямал съм след като по билото минаха двама човека. Конярите предполагам са били. Навярно говора им ме бе събудил тогава. Доста е студено. Бързо се прибира багажа. Тръгваме да се сгреем на ход. Закуската като напече и някъде, да има вода. 



      Има съвсем на близо, но само се поизмиваме и пием, попълваме си запасите. Това е мястото за нощувка, ще знаем за нататък. По карта го дават чешма с име Усмивките, засмяхме се де. Място за бивак. 

           Плавно и бързо слизаме към седловината Заврачица по пътеката и ЗКМ. Личи си Кайзеровия път от хижата на запад през този превал и кръстопът към Грънчар. Насреща е като плато равно, е с някоя гърбица. 
Янчов връх по нищо не личи. Малко преди седлото и в ляво, север или запад се отделя Кози рид и към Кози връх. От тук е почти равно, през седлото натам лесно може да се качи, ама оттатък, на север, са си големи скали. Отделя – вододел на Права от Тиха Марица. 



    От Янчов връх на север към р. Марица е без езерен циркус, но на юг си има езерца, а на среща в дясно се отделя Янчов сърт- рид, хребет /Парчето/. Може да се слезе към р. Ропалица в дясно. 
Открито е звъня на Косьо, нощували в Заврачица с Павката се събрали вчера по пътеката. Сега ве че тръгнали от хижата да продължат за днес. Ние вървим също, дано се засечем по път. Успокоих се. 





Слизаме към седлото пред Средни връх /Ортачал/. Мъгла се надига отдолу. Нататък хребета продължава към Марина вапа горист връх и рида Врановище. Доста стръмно и тежко е качването на Ортачал, бързаме да изпреварим мъглата, но не става обгръща ни на моменти. Слънцето и то се мъчи да пробие интересно е. По рида Заврачица наляво. Все са с двойни имена, старо и ново – Цигански връх /Ченгенечал/, Дяволски връх, Мустачал или пък /Заврачица/. Малко преди да излезем на високото, там пред нас доста близо уж мярваме хора, но е в мъгла и срещу слънцето. Ехооо, викам. Отговарят, ми това са тези с които имаме уговорката, Косьо и Павката, ще се настигнем май, дано поспрат. Да ама не, /има такъв лаф на Бочаров/. Бързат, много, после им лепнахме и името „Мустангите”. 
Качаме се, нататък равно, но няма никой, тук на високото слънцето проби чисто е, а долу под нас се стеле мъгла на талази. Изглежда красиво. 

         Срещаме друг турист, разговаряме, а и питаме за момчетата, срещнал ли е такива. Да разминал се с двама преди малко, най-много до 5мин. 
Тука правят впечатление два големи дълги изкопа-рова, няма начин да са естествени. Дали границата не е минавала тук някъде? Приятно се ходи. 

          Хубавото бързо свършва, сега пък слизане. Нов циркус и долината на Казанишка река. Вече се загряхме, напече добре, търсим удобно място между скалите за да спрем за закуска. Време е. 
Пресичаме поточе, удобно място към следващо с водопадче, има и плоча от черен мрамор насреща. Разполагаме се на удобни места. Хапваме. 



Закуската отнема към половин час, но е добре дошла, гладна мечка хоро не играе. Все си е друго да ходиш с пресни сили, но и зареден с енергия. 







       Продължаваме спускането по западния склон на върха, на серпентини и слизаме в долината. Обаче се мъти нещо. Облаците се събират, страшно. Доста е влажно и мочурливо, поточета, локви, рекички, езера или гьолове, язовири, тежко е. Прескачаш, заобикаляш и цопваш малко или повече. 

      Все по-страховито взе да се облачи, не не е мъгла на дъжд отива да е. Пресичаме и реката, прехвърлихме се на Ибърското било. Май е време да вадим дъждобраните, си казваме. Докато ги сложим и си заваля. 

      Отново качваме не е стръмно, но с дъжда и стелеща се мъгла, гадно неприятно. Май ще става и по-зле. Гърми святка се все още е далече, дано ни се размине. Среща с групички от руски спортисти, поне 5-6 по-големи и малки като брой хора. Бягат, явно са тръгнали от базата на Белмекен. По рида на Черната скала, обръща го на скреж, градушка. Гърми и се святка вече до нас. По далеч от пилоните, ама то докато светне и трясне, я да слезем по-долу и изчакаме малко. Само да не се разделим пък сега. 






    Велина поизостана на качането и Стефан я изчаква. Понамаля и май вече е по-далеч, вдигаме се пак горе. Двамата вече са пред нас, пъплят по нататък към следващия рид, хребет Пъклица. То точно това си и беше измъкнахме се от „пъкала”. На север е Дявлския връх/Ченгенечал/, друг пак отново с такова име. Нататък сме към Даутица /Кърдалийца/. Трудно е да се запомнят всички имена и кое накъде е. Може и да съм се пооплел, водача ни по-добре се справя и ни ги обяснява кое какво е по пътеката. 

   Времето ще се оправи явно взе да се разчиства и почти спря да вали, но всичко е бяло от градушката и влажно. Насочваме се към друг Среден /2/ връх/Ортачал/, а трябва да стигнем до под връх Белмекен, язовира и връх Софан. Слизане на първо време към долината на торфището Мочурище/Чалтъка/. Горе е добре каменливо и дъжда спря, дори напича пробива. Вече си вървим добре, отдъхнахме, страшното мина, замина. 




    Трябва да се пресече реката по брод, пробваме на няколко места, дълбоко е не става. Намираме тясно място ще се скача. Раниците се свалят, Стефко се прехвърля, хвърляме му раниците. После прескачаме един след друг, не се размина и цопване с единия крак на някой. Вече сме на Ибърския дял, ниско долу по склона на върха, преодоляваме поредица от поточета и деренца. Край нямат сякаш, вода, мокро и кал, гледаме да е уж по-сухо, но все някъде цопваш. Обикаляме от юг и излизаме от югоизток, тук има разклон за направо към язовира в нея посока, маркиран е с пилони. Насреща виждаме и хора с куче, но ще е доста трудно да се премине през мочурището, на места са си гьолове големи, езера направо. 

   Вдигаме се нагоре за сега вече почти нямаме шляпане в батака, излизаме на седловината Ушите. От тук на ляво може да се качи Ибър, но ще го оставим това за друг път. Ние сме към Каменити връх в дясно, много стръмно е по пилоните, но лятната пътека скоро завива, ще го подсичаме, това е добре. Излизаме от север на тераса при скали, тук е завет и на припек място удобно за сядане, време е вече да обядваме, а и имаме нужда от почивка и да се по изсушим. Зареждаме се с доза енергия. 

   По склона и през скалите продължаваме плавно нагоре за да излезем на седлото към следващия връх Острец/Сивричал/, след обяда всичко си е по-лесно, дори за Велина. Това недоспиване за втора нощ си е направо мъчение, а прехода нито е малък ни лесен, гроги е. Забавяме, изчакваме. 
Трябва да има подсичаща лятна пътека, да успяваме да я забележим и хванем по откритото. В началото личи трудно, но успяваме. 





    Доста добре е маркирана със забити камъни на места, а са използвани и естественните скали. Нещо ми напомня, открити места и поляни, пасища. Наредени като километричните, дават ми идея как можем да се справим с откритите места около Котел, където няма къде да се сложи маркировка, ще копирам от това тук и готово. Толкова се чудих как да стане там. Насреща е Ибър, докато обхождаме тези западни склонове, се наслаждаваме на гледки. Почивките са нарочно за удоволствие. 

    Излизаме на северозападното ребро при скали. Сега ще е доста трудно, да слезем и преминем през северните скалисти и стръмни склонове на Сиврията. Внимателно стъпвайки сигурно за около половин час успяваме да излезем при седлото от север. Обръщаме се на обратно на юг. Острец. 
Няма как да не се насладиш на гледката която ти се предлага. Остра скална грамада, исполин! Добре е че са сложени метални въжета по ръба. 
Ами от където минахме преди малко, не е по-лесно, а оттатък се чудехме как ще го преминем. Ето че и това препятствие е вече зад нас. Там бяхме. 





        Напред нататък по рида и билото на север, тук е приятно за вървене, почти равно. Обикаляме от изток, прехвърляме се и от запад, а насреща е Равни чал. На североизток е Белмекен и долината под него и на юг. От запад е пък Ибър с долината на север под него. Красоти големи. Ставаш разноглед. 
Качваме се към Равни връх, набираме стабилна височина, но някъде до над средата на цялата му височина, подсичайки го по южните склонове. После почва продължително и плавно спускане към седлото с Белмекен на изток. Отново се налага да вадим дъждобраните. Вече му свикнахме. 





   Приятна пътека по откритото, пак маркирана с камъни, но и дълго се върви. Велина видимо отпадна физически, май много и дойде качането, замисля се за отказване и слизане на хижата. Следва убеждаване. 
Ние с щерката на спускането дръпваме напред с голяма преднина, надявайки се да ни настигнат. Отсреща по западния склон на Белмекен на юг различаваме път, покрай група самотни скали и две АТВ-та се придвижват по него на север. Докато стигнем Премката те се загубиха на там. Всичко тук е голо и открито виждаш доста далеч, но ръмежа е неприятен. Да ама ако печеше слънце, как ли бихме се чувствали? 




         Продължаваме надолу и на юг от западната страна на оформящата се река по пилоните на ЗКМ. В началото червената маркировка я имаше, но после се изгуби, май сме изтървали отклонение, но няма да се връщаме и от тук ще успеем, до спортната база. Велина ни настига. Дори поема водачество. 
Знаем че е хвърковата на спускане и е добре че е преодоляла кризата, остава с нас нататък. Олекна ни не се отказа, при този тежък преход. 
Пресичаме доста деренца, с поточета и рекички спущащи се по склона. Скали, открито, ниски иглолистни гори, през клек и мочурливи места. Поспре да ръми, за малко пекне и отново ръми. Както тръгна и си върви. 





    От изток на реката има кошара, преминахме покрай нея, преди известно време. Сега изкачвайки ниско разлато връхче, се срещаме с кравар и стадото му, завързваме разговор. Откъде, накъде обичайното в случая. 
Окончателно се изчисти и напече, задушно е, докато говорим прибираме дъждобраните. Починахме, пийнахме вода и сме готови за тръгване. 
От него разбираме, че е трябвало да пресечем реката горе още доста високо в началото и. Навярно оня път по който се спуснаха АТВ-тата, горе. 
Пътеката била от там, но и от тук можело да се мине, обаче се заобикаля повече. Можело и от тук да се мине напряко без да продължаваме по пилоните обяснява човека как да стане. Нае се и да ни преведе покаже и без това трябвало да ходи да си пълни вода от чешма в тая посока. 





    Малко по-долу под връхчето е каптажа на водо хващането, пътеката върви по канала към базата и комплекса. Пресичаме реката там по брод и камъни има тясно място за това. На югоизток пътеката си личи все е покрай трасето на тръбата и тя се вежда на места. Бързо излизаме до беседка и постройки вили на комплекса, асфалта се вижда, по него на изток. Вече срещаме и хора излезли на пикник, при заслон-беседка. 
Благодарим и се разделяме с водача си. Въртим се по шосето, за да стигнем контрастената. Нататък май ще е все по асфалт. 





    Покрай поредица от спортни бази и срещайки всякакви спортисти, бегачи, на велосипеди и на летни ролкови ски. Нататък почти до края на деня ще се разминаваме и ще ни задминават. Оживено си е и то доста. 

Достигаме до стената на язовира, пълно е с народ, сергии и много паркирани коли. Сега вече разбираме къде е трябвало да излезем, по пътя под върха и ниското връхче от юг е пътеката. Не стана точно по марката де. 
Поогладняхме нещо отново ще трябва да се подкрепим, но тук от запад не виждаме място. Ще вървим и гледаме за подходящо някъде. 

       Преминаваме отсреща, ама и тук не ни харесва мястото, ще търсим по нататък. Докато се оглеждаме и обсъждаме минава маршрутка –бусче имало редовна линия до х. Смирненски и нататък към Юндола. Велина решава, че за днес и стига толкова вървене пеш и я хваща. Нека си даде почивка малко, видя доста зор до тук. За утре ще се съберем отново, ние преценяме, че ще можем да стигнем най-много до хижата за днес. 
Разделяме се и продължаваме по пътя да набиваме по асфалта пеш. След два завоя извивки на пътя най-сетне откриваме подходящото място, при чешма и пейки под голямо иглолистно дърво. Западно под Славов връх сме, по ридовете и месноста Чакърица. Следобедна закуска то си е по скоро като вечеря, отново добре се отразява храната и почивката, крайно време беше. Забравих името на чешмата, ама Стефко си я щракна. 

     С нови сили и енергия продължаваме по асфалта, основната посока е все на юг. Но пътя се вие почти равно по склона, преодоляват се няколко дерета, едното е доста дълбоко и се налага да се ходи доста на изток и после на запад докато се поеме отново на юг. Минава се и покрай още няколко чешми има и не течащи, чардаци, на едно място и заключен фургон, на пътното ще е вероятно. Излизаме на по-открито като превал на рид доста на запад. Дали е Пиздина водица, забравихме да попитаме за това хората тук. Зарадвахме се оглеждаме всичко наоколо. 




     Отново чешма. Ама хубава и с две циментови скулптори-отливки на мечки, над нея и заслон, удобен голям с пейки, барбекю, голяма маса, отворен само от запад. Оглеждаме го идеално място за бивак, ама е рано още. Все пак решаваме да попитаме и хората, които си пълнят вода от тук, май са местни. Близо било до хижата, но колко точно е пеш не могат да кажат. Звъним. Да питаме дали има места и колко още време ще ни отнеме. 





      Хижаря ни осведомява, че сме много близо, на 10-15 мин. пеш, дори и да не е чак така близо ще опитаме да стигнем все още е рано светло, пред здрач, но и нещо пак взе да се заоблачава. Трябва да ускорим крачка. 
Все по пътя, след малко излизаме на открито, пред нас на юг са поляни и връх на юг със антена. Това ли ще е или някъде след това, туй трябва да е?! 
Под него има постройка, дали това няма да е хижата, е до там ще стигнем по светло, ама дъжда дали ще успеем да изпреварим. Огново голяма дъга завой на изток и слизане по склона. Взе да прикапва, е не се наваля. 





      Това ще да са Вълчите поляни с хижата, от изток има и други постройки, вили и кошари, но не сме на там. Спуснахме се бързо, но от дъжда не можахме да избягаме, понамокри ни малко, колкото да изстинем. Преди да завали по-силно обаче, вече сме под покрив на терасата пред хижата, вземаме дъх. Сядаме на пейките, но да не е на течение. 
Не сме вадили дъждобрани, леко мокри, но и загряти от бързането, изсъхваме скоро докато изчакваме хижаря, каза че не бил там, но ще дойде да ни настани. Не чакаме твърде много. 





         Пристига след 5-10 минути, запознава ме се, има още някаква работа в хижата и след още толкова време ни повежда към двете бунгала зад хижата от север. В първото към пътя няма никой. Избираме си две от 5 стаи, с по две легла, шкафчета, баня-тоалетна, телевизор, направо си е като хубава хотелска стая. Плащаме веднага, за да не се търсим на сутринта за сметките, по 12лв. на човек, за туристи с карта е по 11. Разбираме се след час да се съберем в столовата-ресторант със Стефан, Яни смята да пропусне, доста се умори и тя днес, особенно по асфалта. 



    Вземаме си душ, изпираме и простираме дрехите от двата дена, парното работи и идва много добре. До сутринта почти всичко е сухо, а и ние се затоплихме, след дъжда наквасил ни накрая. Разбира се че парното не работи цяла нощ, но 2-3 часа вечерта, са достатъчни да е топло. Отнема ни точно час за да сме готови да слезем в столовата, обаждам се на Стефан. 

       Има бира, шкембе чорба, безалкохолно без кола, скара. Поръчваме за нас без скарата, ще изчакаме да дойде момчето, но нещо се бави и докато дойде жените от кухнята си тръгнаха. Изтървахме кюфтетата. Питаме дали може да хапнем и от това което си носим, можело нямат нищо против това. Вадя скарата приготвена от в къщи, трябва да се намали тежеста на раницата. Докато вечеряме обсъждаме изминатото и правим планове за сутринта на първо време. Пресмятаме и докъде можем да достигнем максимум и минимум съобразно обстановката. 

        Тази вечер да бяхме на Юндола, ще стигнем до Медени поляни, но така по всяка вероятност ще е Бозево. Отново силен ден направихме е оценката, а нямаше да си даваме зор в началото. Като има сили и възможност да отхвърлим още някой километър, го правим, така е и нататък. Съобразяваме се с възможностите на всеки от групата и действаме съобразно обстановката. Минава вече 22:30 като се прибираме, щерката дори си тръгна и малко по-рано, преди нас. След вчерашния и днешен ден, почивката под покрив и чисто и топло се отразява отлично.