неделя, 19 март 2017 г.


Ден 1 - 26.07 събота Боровец, Мусала, някъде под Манчо 




На най-високия връх 


            Раниците си остават на спирката. Със Стефан и Руми до фонтана и пощата, така е по книга. От тук е началото и снимки от мястото за протокола на събитието. Покрай спирката, чешмата и кафето, вземаме раниците, останалите потеглят с нас нагоре. Новия център, хотела и станцията на лифта. Велина тръгна малко по-рано да го ползва, а сега и Веско, ще се видим на хижата. 







          Продължаваме още малко нагоре и на юг по асфалта. След което поемаме по Мусаленска пътека. Стефко води. То може и да се продължи за още една серпентина по шосето, а така я избягваме. Маркировката май е точно от там. Сега леко изкачване през гърбица и прехвърляне през мостче и пак до шосето. По черния път си тръгна и маркировката. От тук не сме минавали. На Мусала сме се качвали, но пеш по Ситняково и х.Чакър войвода, през Дено и Гроба. 



         Отначало пътя е от изток над реката /Мусаленска Бистрица/ по-плавно се набира височина, някъде е и равно. Прехвърля се от запад на реката, по мост. Пътя прави няколко серпентини и завои да се качи. По пътеката те се подсичат и пресичат пътя. Още долу се върви за малко по просеката и под лифта. Тук сме във висока иглолистна гора и гледката е нагоре към небето. 
Нататък пътя продължава в ляво и нагоре източно от нея. Със сравнително поносим наклон се набира височина. Не се уморяваш бързо и е приятно ходенето, но за този който е свикнал. 

       Компанията е чудесна, не сме спирали да си говорим, откакто се видяхме. Темите са най-различни. Планинарски, исторически, философски, поетични и патетични, образователно-фотографски. Така и почти неусетно сме се вдигнали доста нагоре. До огромен къс скала. Навярно сме на около ¼ от пътя към върха. До тук на 2-3 места имаше и пейки за почивка. От запад някъде трябва да са скалата Иконостаса, Иванков камък, Каменливия дол. 

Нататък отново на няколко места има пейки. Наклонът тук е по-малък стъпката ни спори. При следващата скала, малко преди да се пресече реката по Велчевото мостче пак има пейка. До тук караме без почивка, но мястото е заето от почиващи си младежи. Пресичаме реката, завой набираме малко височина и сядаме за кратка 5-10 минутна почивка. Половината път е изминат. 




        Младежите от преди малко ни задминават, към върха след хижата отново ще се засечем. Сега обаче те продължават нагоре в дясно по пътя. Ние се отклоняваме от него и сме по пътеката по ЗКМ в ляво през клека. Има стълбове на стар електропровод или телефонна линия без жици. Тук се върви не е трудно, просто трябва да си внимателен къде стъпваш. Пазим краката, че сега тръгваме и да се контузим, отпада похода и всичко. Така е и нататък, бързаме, но внимателно. Стръмнината не е голяма, по е открито, не сме в гората като до преди малко, има гледки. Напред и нагоре към върха, забулен в облаци и мъгла, но се мярва на моменти. Доста динамично и променливо става времето, а си бе хубаво до тук и продължава все още да е. 






       На запад се виждат ски пистите и влековете по склона. Горната станция на лифта. Проследява се и линията на пътя от там към хижата, но тя не се вижда от тук. Водача е перфектен, показва и обяснява за всичко подробно, но дали съм запомнил поне нещо от всичко е друг въпрос. Да видим, Ястребец, Маркуджиците, Безименен, Алеко, Мусала, но и това че ми са познати вече също помага все пак. На изток няма кой знае каква гледка към Средния чукар, под него сме. 

      Излизаме на обширна заравненост, като праг стъпало преди и под хижата. Още едно набиране до там. Мъгла но лека на талази. Мястото е мочурливо и влажно пътеката си личи. Трябва отново да се пресече реката, по брод, но е пълноводна. Двамата със Руми сме по сандали и ги събуваме да прецапаме, добре ни подейства студената вода освежаващо, че бяха загрели ходилата. Другите по внимателно и помагайки си, също преминават, раниците се прехвърлят. 









            Следва кратко и стръмно изкачване в лека мъгла. Облаците се сгъстяват, започва да ръми. Вадим дъждобраните. Вече сме почти изравнени със старата каменна хижа, работено е тук, може и да е малко но е направено нещо личи си. Проследявам с поглед, пътеката по която дойдохме предния път от Ситняково и Чакър войвода между Гроба и Дено. На изток високо, де обвити в мъгла или за кратко в слънце са върховете и билото. Различава ме ги сега Шатър, Дено, Сфинкса, Иречек, Трионите, Малка Мусала. Време е и за обяд на хижата, часа е 13:30, почивка. Влизаме в хижата пълно е, но се намират места, а навън заваля, излива се, успяхме. 





      Хапнахме доволно, дъжда почти спря, прояснява се, ще тръгваме. Да ама не става, пак се излива като от ведро, ще почакаме още, де да ходим в тоя дъжд. Забавихме се общо за час. С Веско се бяхме намерили вече. На изпроводяк снимки за спомен пред хижата и с Деси. Не ни се разделя, приятно си ходихме до тук, но трябва няма начин. Те трябва да се прибират. 

    Ние сме нагоре и напред към върха, в дясно по лятната. Добре се получава, миналия път бяхме по зимната в ляво по пилоните, отдавна беше, но натам ходихме, не както е сега. Срещаме много хора които слизат от върха, което е нормално за еднодневен поход. В нашата посока почти няма никой, групата младежи и 2-3 други туристи, единици са. Набираме височина. За глътка въздух почивка и поглед назад. Колкото повече се отдалечаваме от хижата и качваме на високо, толкова гледката назад е по-обзорна и красива. Мокро е но вече и не ръми дори, чисти се мъглата, ще напече както е тръгнало. То това му е хубавото на лятото, дълъг ден има време за всичко. Да се наквасиш, но и да изсъхнеш, че дори повтори и потрети по някой път. Сега не. 






        
       Минахме езерото над хижата, другото от изток и то е долу. Пътеката се вие по камъните, на прагове и стъпала към следващото езеро, заобикаля и се качва към следващото, стръмно си е. 




Извивки, завои и серпентини - преодолени. Достигаме до зослона „ Еверест”-Леденото езеро. 






     Глътка въздъх, вода пийнахме по-долу от импровизирана чешма. Гледката на изток сега е повече от перфектна, нагоре също, на запад почти е чисто, чудесно време. От къде ли може да се мине, за да се се качат, оглеждаме, от тук навярно или пък от там така да е. Велина е тук и поемаме нататък. Очаквах да се засечем и с момчетата, още долу на хижата или тук, но ги няма, къде ли са, пред или са зад нас, не би трябвало да са назад, няма начин трябва да са някъде на горе. Дано се намерим на върха, ако не ще звъня да ги търся и разбера накъде са. 

      Става доста стръмно. Преди малко по-долу и тук вече разпознаваме пътеката, минава ли сме. Върховете се оглеждат във кристално чистите, огледални води на езерото, запленяващо е това. 





    При скалата избирам по подсичащата пътека в ляво, а не по ръба и въжето и пилоните на зимната. Младежите пред нас поеха по тях, но след малко, повечето се върнаха по тази. Това навярно е Палеца, но Стефко бе доста по-долу, за да питам, а после вече бях забравил. 









       На пътеката се разминаваме с последните слизащи от върха. Направи ми впечатление, че имаше и сляпо момче между тях, водеха го, но се иска голямо умение, сила и воля за това. Мога само да се възхищавам на духа който трябва да имаш. Едва ли ще разберем, но хвала. 
 




     Малко преди 17ч. сме на върха. Добре сме се представили, като по учебник за 6 ч., вадим един, престоя на хижата не го смятам. Вярно после щеше да ни е нужен, дори и по малко 10-15 мин. само не ни стигнаха, за да бъдем вечерта близо и до вода, но това не го знаехме до сутринта. 





    Събираме се на върха за обща снимка при пирамидата. Докато чакаме Яни, Стефан и Велина си сложихме и печати в книжките, че миналия път бяхме ги забравили. Сега пък бях забравил друго, картите за маршрута останаха у дома на масата, е ще се ориентират докъде сме по тях. Доста хора има при върха разпъват се палатки, явно се канят да останат тук за вечерта. 





     Първия и най-висок връх по маршрута е преодолян, но това е само началото и то за деня. Започваме спускането по ръба основно на серпентини на изток, югоизток. Покрай паметника, на север и на ляво има разклон за х. Марица. Надолу към седловината Велина направо хвърчи. Набира стабилно преднина и нататък вече води по пътеката, като на изкачването към Близнаците намаляваме разстоянието, но не сме я настигнали, а само скъси ли дистанцията. 



     На слизането от Мусала, срещаме самотен колега, някъде по средата. Докато ние качим Малкия Близнак и той се е качил на най-високия. Обаче тук е по-друго, по-леко качане, то в същност не го и качваме до горе, доста високо подсичаме по пътеката от север. Все пак си е стръмно.Скалисто на места, доста се върви по трева и през клек. През седлото от изток към Големия се качваме от запад, югозапад и пак високо подсичаме от юг без да качим връхната точка. Набираме бавно височината, на серпентини и почивки, по-малко, на глътки въздух. 




     На юг е долината на р. Бели Искър и язовира. Отново отделни скали. Върха всъщност е двуглав, кое е по-високото? Това от север, тази връхна точка-кота. Спираме по на често, но не от умора, а по-скоро за да се насладим на това което се открива като гледки напред, встрани и назад. Стефко е по средата и показва, обяснява, да знаем, ама сме си любопитни, все задаваме въпроси. Маричиния връх, накъде? Той е средищен връх свързва с Ибърското било на изток. 

   При седлото от юг група която бяхме забелязали пред нас се настаняват за вечерта, разпънати и се разпъват 2-3 палатки, оформят и място за вечеря, е за тях прехода за деня е приключил. 






   Аха, ясно ще го подсечем и него високо от север. Отново поглед натам към долинната и изворите на реката и езерата, вече от друг ъгъл. Маричиния циркус. То си е така едно се скрива, друго излиза. Доста голяма дъга през скалите и слизане на серпентини. Слънцето! 




  Продължаваме разклона за х.Грънчар, лятната, а след това и зимната пътека в дясно. Викаме на Велинчето, по зелената, а не по червената марка в дясно, тя не е за нас тук, нашата е в ляво. Малко объркващо, но това е вярното. Поуморихме се вече, почти сме се събрали на куп, в колона, не така далече един от друг, като преди малко. На юг са Суха вапа, Овчарец, Песоклива вапа, май ми дойде множко информацията, може и така да беше, дали не бъркам. Залеза! 

Седловината нататък Джанка, май да беше. Манчо е пред нас. Стефко задава въпрос, от колко връхчета е съставен, Голям, Среден, Малък и още 2 различавам, но да споря за нещо с което току що съм се запознал и добивам представа, няма как да стане, съгласявам се с това което ми дава като информация. Вече съм и доста уморен и времето си напредва. Ропалишкия циркус. Преодоляваме и по-нисък безименен връх, отново скали и сипеи, красотата е около нас. 









     Оглеждаме се за удобно място за нощувка от запад. Едно, второ, трето място при седлото, ама все нещо не ни харесват. Все пак настоявам да спрем, уморен съм, но и май най-много обикалям. Стефко настоява от изток е по-добре, влизаме в спор, всички са за това да продължим, не ми се иска, но ще трябва. Това всичкото е почти на ход през седлото с леко забавяне за оглеждането. Красиво си е и тук, слънцето е скрито не е залязло, още отблясъци. 

Вече сме поели наторе да качаме Манчо, от юг по склона. Вдигане отново доста на високо и сякаш няма край, а трябва да го подсечем все пак. Скали, клек, серпентини, доста зор видях, точно това не ми се искаше да правим в края на деня. Изравнихме се накрая, излизаме от изток. Здрачава се вече, скоро ще се стъмни, слизаме. Вярно е тук местата са по-удобни за бивак. 



     Оглеждаме няколко места, накрая се спираме на едно, на близо ще сме един до друг има място за всички. Вадим шалтета и чували, бивак саковете. Гледам да се оправя докато се вижда. Вечеряме почти на крак. Доста студено става. Отсреща но доста далеч, стадо коне. Навличам студозащитните дрехи и в чувала, щерката и тя е готова. Прибирам храната. 
Гледка на изток и на юг най-вече, селата, а може и градове да има, в светлините на лампите. 

    Вече сме на челници. Яни и Стефан се приготвят за лягане и те, Велина още се суети нещо. Чак на сутринта вече разбрахме, че не се е облякла добре и е било студено през нощта, не могла да се наспи, почти не мигнала. Уморена била, а всъщност така пък е натрупала и недоспиване пак. 

    Заспах си и то почти веднага, няма как да не е като си уморен, но и ми беше топло и удобно. Вярно на 2-3 пъти се пробуждах, да се завъртя на другата страна и пак съм си заспал. Доста се гърмя и святка през нощта, къде по далече, къде доста близо, но ни се размина с дъжда. Доста студено си беше вечерта навън, но в чувала си ми беше топло и добре. 

   Това е и нощуването на най-голяма надморска височина навън и на открито до сега от мен. 
   Преди изгрев, на разсъмване, по билото от запад преминаха два силуета. Доста далеч високо. 
   Навярно бяха пастирите на стадото коне и от него се притеснявахме, да не ги подплаши нещо. 

Не съм правил равносметка за изминатите километри за деня, но не са много малко към 20. 
Приблизително може и повече да са. Взето за около 12 часа. Реално, чисто вървене да е 10. 

Отчитайки престоя заради дъжда, за този преход, спокойно който иска може да стигне до х.Заврачица за нощувка. Местото най-удобно за бивак и до вода, пък е само на метри по-долу от това на което ние нощувахме, трябвало е да слезем още малко по долу, на ниско. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

15-ти последен ден - Проход Св. Марина - вр. Шейновец - с. Мезек - край и прибиране в Кн        От поляната за до 50 м. се и...